Ти си българин! Не заспивай!
Христо Проданов е български планинар и алпинист, първият българин, стъпил на Осемхилядник – Лхотце (8516 м, през 1981 г.) и първият българин изкачил връх Еверест – през 1984 година, когато умира, спускайки се назад към базовия лагер на 22 април. Посмъртно е награден с медал „ Герой на Народна република България “. Той съумява да доближи 
самичък до върха без кислороден уред по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) скат, именуван още „ Жестокият път “, като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – връх за този маршрут.
Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 година в Карлово. Завършва Висшия Химико-Технологически институт в София. Като инженер-металург е работил в Перник и в металургичния комбинат СМК „ Кремиковци “. С алпинизъм се занимава от юношеските години. През 1961 година приключва ЦПШ „ Мальовица “. Осъществил е многочислени изкачвания в планините в България, в Алпите, в Олимп, Кавказ, Памир, Хиндукуш, Хималаите.
През 1984 година се организира национална експедиция до Еверест. Христо Проданов е одобрен за зам. началник на експедицията, по техническите въпроси. На 20 април 1984 година в 18 ч. 15 минути Христо Проданов се изкачва на връх Еверест – самичък и без кислороден уред, по Западния гребен, по „ Жестокия път “. На върха остава 33 минути. Оставя камерата си на върха (впоследствие открита от Николай Петков на 9 май). Слиза по мрачно, по личните си стъпки – нещо, което нито един планинар в света не го е правил. Температурите спадат. Извилата се стихия принуждава Христо Проданов да бивакува навън, на височина към 8 700 м. В „ Зоната на гибелта “, без О2 до последния си мирис на 22 април 1984 година. Първият български планинар, изкачил се на Еверест – самичък и без О2, остава вечно на тази височина.
„ Ице, ти си огромен мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора! “ – ехти глас от радиостанцията. В отговор Христо Проданов, който часове по-рано става първият българин, изкачил Еверест, промълвява може би последните си думи: „ Не съм надалеч! Не съм надалеч! Аз съм… гребена. “
Истина, а не просто разтуха – към Ицо с нечуван порив се носи избавител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на персоналната фантазия, само че в всеотдайност за живота на другар. Вероятно по този начин би изглеждала равносметката в числа за героя от Хималаите, Людмил Янков, който сред 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с обезверен опит да избави от заледяване приятеля си Христо.
Людмата, както го назовават околните, изминава за рекордно малко време денивелация от 1330 метра в „ Зоната на гибелта “ под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За страдание открива само раницата и стъпките му в снега.
„ На Еверест гибел няма, има единствено обединение с фантазията ”
Това споделя Людмил за ориста на Христо, който остава в международната история като първия планинар, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без О2 най-трудния западен скат, прочут още като " Жестокия път ". За едни походът му е безумство, неблагоразумие, болна упоритост, която му коства живота, а за други – героизъм, горделивост, великолепие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „ Еверест – 1984 “, изпреварила американското лято на Пеневата чета от 1994-та като най-великото събитие за родния спорт през ХХ век. Уви, даже в алпинизма завистта и злобата на дребно неведнъж надвиват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да лепим етикети и да се задълбочаваме в непотребните обстоятелства, ще посочим единствено обективните.
Христо Проданов стъпва на върха прекомерно късно – в 18:10 и престоява там прекомерно дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, откакто посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите офанзиви към върха на свръзките сред Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а съгласно някои избира да бъде) самичък по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!
Не питай за цената на фантазията –
бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я постоянно напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!
В мига, в който се насочва към бедстващия Проданов, Людмил Янков към този момент знае, че по този начин и няма да реализира огромната си фантазия. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче вяра за спасението на Христо Проданов. Нощта въпреки всичко изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е хипотетичното местоположение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер към този момент постепенно приплъзва ужасът на двойна покруса. Янков обаче втрещява всички и въпреки да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и международната история не познават доста аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил. По подигравка на ориста втората българска експедиция към Еверест през 2004-та година протича по сходство на първата – още веднъж покруса, още веднъж с планинар на име Христо, още веднъж обвинявания, обети, обиди и лов на вещици. Този път обаче Човек като Людмил Янков просто няма.
„ Дълго летях… Всеки скален предел отнемаше част от живота ми. Скалният предел разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме доста. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво досег на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше против мене Снегът. “
Тези редове Людмил написа ден преди планината да го прибере вечно в прегръдката си. Проникновени и предзнаменователни думи на „ най-хубавият планинар измежду поетите и най-хубавият стихотворец измежду алпинистите “. На 17-ти април 1988-ма година той полита там нейде под рилския връх Камилата. Високо, високо, високо – там, където постоянно е принадлежал.
„ Когато почина, повярвах, че градът го умъртви. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го доближи тук… “
Години по-късно започнах своята персонална връзка с планината, а Людмил Янков беше първото име, което научих. В ранната заран преди един от походите Вожда, както наричахме планинския си лидер, събра групата край паметната плоча до хижа Мальовица и ни описа за Людмата и неговия свят, посипан с безчет върхове. Не единствено планински в дословния смисъл на думата, само че и върхове в спорта, върхове в другарството, върхове в любовта. Всяка вечер край лагерния огън китарата съживяваше стиховете му в чудна мелодия, а паралелно с планината и звездите, опознавахме същински и себе си, и близките, и живота. Само този, който е прекарал най-малко един ден, насочен край някой пречистващ планински връх, знае какъв брой е значимо да продължиш да летиш високо, даже след завръщането долу в ниското.
„ Да, Планината. Там връзките сред индивидите се избистрят като планински извор. “
Днес доста от нас не престават да гонят своите върхове – в университета, в кариерата, във всяко едно начинание. Готови ли сме обаче по пътя си нагоре да се обърнем и да подадем ръка на падналия зад нас? Да го надигнем, с цел да вървим дружно напред, даже в случай че това ни забави, натовари и попречва? Струва ли си в действителност триумфът, в случай че достигайки върха, загърбим близки, другари и всички в близост, с цел да останем най-после сами? Едва ли който и да е от тези въпроси има повсеместен и еднопосочен отговор. В последна сметка, всеки от нас има правото да избере своя най-голям връх, както и маршрута, по който да го доближи. Преди да тръгнем обаче дано си спомним за образеца и саможертвата, за думите и живота на Людмил Янков. За силата на една пътеводна звезда:
„ Една нощ в Рила за пръв, само че не и за финален път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето създание всичко неприятно, всичко мътно, всичко неразбираемо, всичко фалшиво… Жалко, че в тоя под напрежение, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.
Автор: Димитър Димитров
Инфо: www.bulgarianhystory.org
